For all the friends I’ve lost along the way

Днес си подреждах бюрото и попаднах на стария си тефтер за телефонни номера – стар в буквалния разпърцан смисъл. Минаха векове от последния път, когато го разлистих. Сега цялата информация се пази грижливо в къде къде по-удобния си електронен вид. Цялата.. или 30% от нея.

Осъвременявайки контактите си съм оставила в миналото цели клони от дървото на моя живот. Този тефтер е носител на повече информация от който и да е електронен дневник. Всяко забравено име, което днес си припомнях, беше ключ към прашните ми детски спомени. Наистина прашни – поръсени със стрита захар. Загорча ми дори - като от прегорено захарно петле.

Чак ми е трудно да повярвам, че аз бях онова момиче тогава.. Каквото ни е свързвало вече отдавна го няма. Знам, че и да се видим само ще се почувстваме неловко, че няма какво да си кажем. Ще усетим, че сме по-непознати и от съвсем непознатите, защото сме забравили обещанието си да бъдем завинаги заедно. Ще фамилиарничим, а отвътре ще бягаме напред, там където нещата все още не са така безвъзвратно счупени.

Искаше ми се да се обадя на някой мой далечен спомен, но не посмях. Прегледах си актуалните номера в мобилния и останах смаяна колко малко са хората, с които въобще се чувам. Все по-малко. И на никой от тях не мога да звънна, когато искам да поговоря за нещата, които се случват дълбоко в мен. Аз сама съм си виновна, искрен човек съм, но много скрит и потаен.

И сега ми е самотно и празно и ми е страшно мъчно за всички тях, които са ужасно далече – не на хиляди километри, а на светлинни години от мен.

Знам ли, сигурно с някой от тях съдбата ще ни срещне отново, а други вече съм видяла за последен път.

В каквото и да се превърнали днес, аз ще ги помня като хлапетата, с които крадохме череши от комшията в края на улицата, с които играехме на криеница с обелени колена, с които трескаво преписвахме един от друг на контролни, с които кръстосвахме планини и брегове, с които танцувахме до сутринта, с които започнахме да опитваме от греховете на големите, с които пораствахме заедно в гимназията и на местата където работих през летните ваканции, и с които толкова искрено се смяхме и плакахме – на всички вас искам да кажа с този пост, че ми липсва времето, прекарано с вас. Надявам се да сте здрави, щастливи и обичани, така както си мечтахме преди.

 

I can see your face
In our secret place
You’re not just a memory

хубаво нещо :)

@andreycho пффф, ко си приказваш, кофти работа е ;)

донесе още по-хубави моменти

Много си прав, не се бях замисляла. Повечето ми вяра си остана там.
Мерси

Много често си припомням студентските години.Това бяха години в които създадох много приятелства.Ядохме с тези хора от една чиния и пихме от една чаша.Споделяхми общи приблеми и радостни моменти.С една дума бяхме като едно семейство.Но........В секи си пое по своя път и въпреки , че си обещавахме да се чуваме и да се събираме , не би.Живота ни понесе и сега като си помисля ми става тъжно.И аз като теб само разлиствам старите тефтери и си казвам , колко добре би било да звънна на някого , само че се оказва че вече не са актуални номерата или хората са някъде другаде.Кофти !!!!!!Оставам си само с желанието и спомените.

Благодаря ти за прочетените мисли.

Хората се променят,но явно ние си оставаме непораснали деца...Поздрави!

за хубавите мисли!

така е , права си, но нали сега имаш нас...???
:)))

Благодаря на всички за коментарите и милите думи :).