Безсъници :: Рошави

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

15.06.2007 19:52 - Рошави

Прочетен: 3548 Коментари: 3 Гласове:

0

Последна промяна: 15.06.2007 19:57

Тук няма да прочетеш нищо повече от разхвърляни мисли. Невчесани /срещнах това сравнение някъде и ми хареса/. Само че тоя път, за разнообразие, няма и да се опитвам да ги среша. Няма да ги оглеждам и сортирам, няма да ги вкарвам в схеми и в протоколи, няма да съм комплексна и обстоятелствена. Няма да плета пуловер от нишките, нито дори шал. Ще ги избълвам по пода – разхвърляни, къси и обречени да бъдат изметени и да свършат в коша за боклук. Най-много някоя котка да издърпа една от оранжевите и да си поиграе с нея. Друг смисъл няма.

Our Partners [back]

Art

Art Groups

Art Information

TokyoArtBeat

Art Zines

Teknidermy

Miscellaneous

Photography

Skins & Themes

Software

От известно време имам нещо в гърлото си – започва от там, където е носоглътката и ми запушва цялата трахея. Отварям уста и аха да кажа нещо – то е там и ми пречи. /Предполагам, че феновете на deep throat ще кимнат съчувствено/.

Затова пиша.

Иска ми се да можех да напиша поста с химикал. Като чаткам по клавиатурата със схваната шия, ми се губи половината удоволствие от писането. Имам една дебела червена тетрадка - голям формат и с чисто бели листи. Химикалът ми е с тънък писец, а мастилото вътре – тъмно. Почеркът ми най-често изглежда горе-долу така. Но зная, че трудно се чете, затова ще се възползвам отново от някой от стандартните шрифтове, /може и да смъкват скалата на собствената ми уникалност с няколко сантиметра надолу, но важното е друго/ - искам да бъда разбрана. Чута да, но най-вече разбрана. Инак щях да си пиша в тетрадката и да ви оставя в неведение. Или да си ги казвам на ум. Да, мога да плета и на ум. Но кого би стоплил един пуловер, изплетен на ум? Въобще как да му измеря КПД-то?

Опитах преди години /а може и да не съм/, да напиша това, което имах да казвам, на малки разноцветни листчета хартия. Исках да ги раздавам на паркинга пред новия хипермаркет, но охраната ме изгони. А бяха написани с готиния ми почерк. Междудругото срещнах една друга, която раздаваше наблизо, но нейните бяха за фризъорски салон. Позавъртяхме се в квартала, но никой не ни искаше посланията, затова ги зарязахме и отидохме да ядем торти.

Имам странни страхове. Например, когато влизам в асансъор, в главата ми изниква образа на труп – висок, тъмен мъж, с кърваво ручейче на челото и сплъстена черна коса, седнал в левия вътрешен ъгъл с разкрачени крака. Със синя риза. Всеки път, когато се отвори автоматичната врата, очаквам да го видя. Силно се надявам никога да не изживея точно това дежа вю.

Освен това имам страх да не ми гръмнат слушалките в ушите. Слушам музика твърде силно, може би. И пак образът, който изниква в съзнанието ми е кристално ясен – как ми се пръска главата и от двете страни едновременно като от фонтанче рукват мозък и хрущяли. Кофти е, че тази мисъл кръжи наоколо винаги, когато слушам музика, а това е почти винаги.

Оня ден пазарувах в един магазин, но чак на касата разбрах, че мога да платя само в брой, а нямах в себе си. Мъжът пред мен, който си събираше покупките и чу касиерката, извади колкото трябваше и плати. Усмихна се и не искаше благодарности или да му ги връщам.

Вчера видях едно момиче във влака да се усмихва. Беше сама със себе си и махаше на някой спомен през прозореца.

Чувствам се като вокалиста на The Verve в клипа на Bitter Sweet Symphony. Тази песен ме кара да поглеждам на живота и на света от мноооого високо. И съм спокойна и се усмихвам. Едно загадъчно. Кара те да се чудиш какво толкова виждам. Точно като момичето от влака. Което май бях аз. Спокойна съм. Иска ми се да бях по-темпераментна, но не съм. Емоциите остават вътре. Запушени от тва в гърлото ми. Всичко, което ще видите в мен е разхвърляна мисловна бъркотия от конци, чието място е в коша. От известно време имам нещо в гърлото си – започва от там, където е носоглътката и ми запушва цялата трахея. Отварям уста и аха да кажа нещо – то е там и ми пречи. /Предполагам, че феновете на deep throat ще кимнат съчувствено/.<o:p></o:p> Затова пиша.<o:p></o:p> Иска ми се да можех да напиша поста с химикал. Като чаткам по клавиатурата със схваната шия, ми се губи половината удоволствие от писането. Имам една дебела червена тетрадка - голям формат и с чисто бели листи. Химикалът ми е с тънък писец, а мастилото вътре – тъмно. Почеркът ми най-често изглежда горе-долу така. Но знач, че трудно се чете, затова ще се възползвам отново от някой от стандартните шрифтове, /може и да смъкват скалата на собствената ми уникалност с няколко сантиметра надолу, но важното е друго/ - искам да бъда разбрана. Чута да, но най-вече разбрана. Инак щях да си пиша в тетрадката и да ви оставя в неведение. Или да си ги казвам на ум. Да, мога да плета и на ум. Но кого би стоплил един пуловер, изплетен на ум? Въобще как да му измеря КПД-то?<o:p></o:p> Опитах преди години /а може и да не съм/, да напиша това, което имах да казвам, на малки разноцветни листчета хартия. Исках да ги раздавам на паркинга пред новия хипермаркет, но охраната ме изгони. А бяха написани с готиния ми почерк. Междудругото срещнах една друга, която раздаваше наблизо, но нейните бяха за фризъорски салон. Позавъртяхме се в квартала, но никой не ни искаше посланията, затова ги заразахме и отидохме да ядем торти. <o:p></o:p> Имам странни страхове. Например, когато влизам в асансъор, в главата ми изниква образа на труп – висок, тъмен мъж, с кърваво ручейче на челото и сплъстена черна коса, седнал в левия вътрешен ъгъл с разкрачени крака. Със синя риза. Всеки път, когато се отвори автоматичната врата, очаквам да го видя. Силно се надявам никога да не изживея точно това дежа вю.<o:p></o:p> Освен това имам страх да не ми гръмнат слушалките в ушите. Слушам музика твърде силно, може би. И пак образът, който изниква в съзнанието ми е кристално ясен – как ми се пръска главата и от двете страни едновременно като от фонтанче рукват мозък и хрущяли. Кофти е, че тази мисъл кръжи наоколо винаги, когато слушам музика, а това е почти винаги.<o:p></o:p> Оня ден пазарувах в един магазин, но чак на касата разбрах, че мога да платя само в брой, а нямах в себе си. Мъжът пред мен, който си събираше покупките и чу касиерката, извади колкото трябваше и плати. Усмихна се и не искаше благодарности или да му ги връщам. <o:p></o:p> Вчера видях едно момиче във влака да се усмихва. Беше сама със себе си и махаше на някой спомен през прозореца. <o:p></o:p> <h1 style="text-align: justify;"><o:p> </o:p></h1> <h1 style="text-align: justify;"><o:p> </o:p></h1> <h1 style="text-align: justify;">Чувствам се като вокалиста на The Verve в клипа на Bitter Sweet Symphony. Кара ме да поглеждам на живота и на света от мноооого високо и съм спокойна и се усмихвам. Едно загадъчно. Точно като момичето от влака, което май бях аз.<o:p></o:p></h1> <h1 style="text-align: justify;">Спокойна съм. Иска ми се да бях по-темпераментна, но не съм. Емоциите остават вътре. Запушени от тва в гърлото ми. Всичко, което ще видите в мен е разхвърляна мисловна бъркотия от конци, чието място е в коша. <o:p></o:p></h1>